Технически погледнато, с Гърция се знаем отдавна. Бях още дете, когато майка ми ме метна на ферибота от Атина до Крит, влачи ме по целия остров и после ме върна в Атина да гледаме там камънак, космополитност и гърци.

Атина тогава не ме впечатли много (после също, ако трябва да съм искрена), Крит беше по-вълнуващ, защото винаги съм обичала острови, а и много обикаляхме там и много неща видях за първи път. И все пак, тогава Гърция ми беше безразлична.

После дойдох в Олимпиада.

Олимпиада е село на третия ръкав на Халкидики, близо до Атон. Статистиката е суха, но може да ти каже много: в селото има около 400 жители, две църкви, осем таверни и четири сладкарници. С други думи, животът там е бавен, силно подчинен на традициите и сладък. Ама наистина сладък.

Местните са спокойни. Всичко може да стане и утре, няма за къде да се бърза, наслаждават се всеки един момент и всеки един десерт, и твърдят, че Олимпиада е най-хубавото място на света. Докато гледам през прозореца си тухлено-бетонните градски пейзажи, съм склонна да се съглася.

Плажът в Олимпиада е споко, и все пак през активния сезон е доста пълен с туристи – предимно българи, сърби и македонци. Ако излезеш от селото обаче, започва поредица от заливи с жестоки плажове и мини-заливчета, където си като на частен плаж. Морето е кристално чисто и плуваш сред малки рибки, а не сред пластмасови чашки, найлонови пликчета и индустриални отпадъци. През септември там слънцето гали.

Вече два пъти ходя в на тоя трети ръкав на Халкидики, и още на границата се оставям в България, а в Гърция влизам като Афродита или Пенелопи или Елпида, името е без значение, и гръцката ми жилка измества всичко останало. Оттам нататък има само узо, фрапе, маслини и „πολύ καλό“.