Преди 15 години нашите бяха кумове на една сватба в Търговище. На мен и сестра ми бяха поверени видеокамерата и цял уикенд свобода без родителски надзор.
Докато се мотаехме из хотела и се чудехме с какво да уплътним времето си, което тече по различен начин в детските глави, намерихме куче. Топка косми на 2 месеца, която беше мека, забавна и нямаше нищо против да си играе с нас. На края на уикенда, точно преди да натоварим багажа в колата и да отпрашим за Варна, където живеехме тогава, с Нана някак стигнахме до извода, че няма да се тръгне без кучето.
Не помня детайлите, бяхме твърде малки, за да предположим, че това би имало смисъл на по-нататъшен етап от животите ни, но смътно си спомням, че кученцето се оказа храненик на персонала от ресторанта. И до ден днешен не знам в детайли какво стана, но Иван, нашият баща супер-герой, направи нещо и кученцето се оказа натоварено в колата заедно с двете досадни деца на семейството.
Хората от ресторанта го бяха кръстили Ани. Ани наричат и майка ми, иначе Ивана. Ивана не обича кучета и не беше особено щастлива, че се сдобиваме с такова; вероятно за да изрази негодуванието си, отсече, че не иска кучето да се казва като нея. Дискусията се водеше в хола на къщата ни и вероятно уплашена, че ако не сменим името на кучето веднага, то няма да остане с нас, се обърнах към майка ми и предложих ново име. Ана Каренина. Истината е, че просто видях гръбчето на “Ана Каренина” в библиотеката, и до днес е е там – бяла книга с червено заглавие, изпъкваща сред другите гръбчета. Семейството се съгласи и така официално имахме куче и то официално се казваше Ана Каренина.
Семейството ми отдавна не живее във Варна, но Ана Каренина остана там с баба ми и дядо ми и през всичките тези години беше най-доброто куче на света.
Разказвам тази история, защото Ана Каренина е умряла преди 5 месеца, на 24-ти май. Аз разбрах днес, родителите ни не са искали да ни тревожат. И ми стана адски тъжно.
Истинската история за това как Ана Каренина дойде у нас може и да е различна, но така я помня. Ще ми се да бях обръщала повече внимание на детайлите.
Така беше. Освен бащата – супер герой, си спомням, че и моят рев помогна. Аз бях почти религиозно убедена, че няма да си тръгна без нея. Помниш ли какво кюфтенце беше… Малко и рошаво, и я беше страх от големите улични котки в началото.
Няма да забравя как стоеше на прага на хола, само с предните лапи вътре, защото знаеше, че не й е позволено да влиза вътре.
Ани, бебе, липсваш ни ужасно много. И много те обичахме и още те обичаме. Дано да ти е хубаво, където и да си.
И как спеше пред вратата ни всяка вечер, дори когато вече не живеехме там…
Една почти истинска история: Двете момичета на едни кумове на една сватба се събудили и с ужас установили, че няма нищо за закуска. Тръгнали да търсят нещо за ядене, но срещнали една топка косми, която имала същите грижи като двете момичета. С общи усилия открили една опаковка бисквити, която си поделили. Но пък били щастливи, че се срещнали. А после Ана изяла купища кебапчета и кюфтета- все пак било сватба, а не велики пости.
Сигурен съм, че където и да е днес, Ана е щастлива- заслужила си го е с безграничното си търпение към двете момичета и с верността си към цялото семейство!
Все пак някой е внимавал за детайлите… Наистина беше така… А колко много месо изяде, не е истина. Накрая си го спомням горкото, че се търкаляше, не можеше да ходи дори.