Роко е най-добрата ми приятелка, в целия свят. Заедно сме минали през какви ли не неща, знаем си и кътните зъби и все пак винаги успяваме да изненадаме една друга. Сигурно и затова сме най-добрите приятелки, в целия свят.

Понякога Роко ужасно много се натъжава; тогава не питам какво е станало и не й се обаждам по 4 пъти на ден, за да попитам как е. Просто й давам време и пространство, докато сама дойде и каже какво се е случило. Ако е наоколо й купувам и шоколад.

В една иначе съвсем нормална сряда Роко дойде у нас и седна на дивана срещу телевизора. Течеше някакъв безумен турски сериал.

– Нали знаеш за работата, за която кандидатствах? – попита след малко Роко.
– Знам.
– Не ми я дадоха. Нямала съм лидерски умения.

Поклатих глава и седнах до Роко.

– Ами… ти май наистина нямаш конвенционални лидерски умения.

Роко захлипа и аз изпаднах в лека паника – запасите ми от шоколад нямаше да бъдат достатъчни за разрешаването на ситуацията. Макар Роко често да реве пред телевизора, докато гледа някоя дебилна любовна драма, по отношение на истинския свят и не-любовните въпроси Роко е истинско кораво копеле.

– Искаш ли да направя горещ шоколад? – попитах, докато трескаво се чудех с какво да я успокоя.
– Искам.

Роко е неконвенционална, но е заразителна. Обича и хората я обичат – до степен, в която са готови да направят какво ли не, стига Роко да го е предложила. Ако аз бях работодател, щях да искам Роко на всяка цена, но конвенционалните работодатели са задници и не разбират тия неща.

Върнах се от кухнята с две чаши горещ шоколад. Роко все така хлипаше тихо пред телевизора. Без да знам защо, и аз се разревах.

– Знаех си, че от целия свят само ти ще ме разбереш! – каза Роко през сълзи.

Двете се свихме на кълбета и цяла нощ ревахме и гледахме турски сериали.