Точно преди десет години, на този ден, горе-долу в този час някакъв кретен щеше да вкара куршум в тогава невръстната ми главица. Спасиха ме не 60 секунди, а няколко сантиметра.

Точно преди 23 години, на този ден, майка ми ме е обвързала с едно глупаво суеверие и вярата в нещо, което едва ли съществува; и това още още преди да се родя.

Не си водя статистика, но като че ли всяка година в нощта на 14ти срещу 15ти август ми се случват грандиозни гадости, които имат ефект максимум до 24 часа. Не знам защо става така и не ме интересува, държа само да отбележа, че не е честно така. Най-малкото защото не е прагматично.

И понеже точно преди тия десет години едва не ми пръснаха мозъка, ми се струва, че имам право да занимая теб, моя читател, със случайни размисли и друг булшит.

Мисълта ми е за прагматизма. Смятам себе си за ужасно и ужасяващо прагматичен човек и намирам всякакви суеверия, съдбовни предопределености и подобните им за неоснователни – щом здравият разум и логиката не могат да обяснят нещо, то нещото се случва единствено и само заради съвпадение на обстоятелства. Човешкият разум от друга страна е доста ограничен и рядко може да излезе извън себе си; поне не и в мащаби, достатъчни да променят хода на историята и живота. Ако никой не повярва, че може да премести предмети само със силата на мисълта си, никой няма да се научи да мести предмети само със силата на мисълта си. Това с предметите може би е тъп пример, но разбираш какво искам да кажа – просто напоследък твърде често се чудя дали прагматизма не ограничава прогреса.

И ако мислиш, че ще продължа в този дух, то нека ти кажа, че и аз до преди малко си мислех същото. Сега обаче ми се струва по-подходящо да преместя прехвърля това ентри в един текстови файл и да те оставя на мира. И все пак, ще ми е интересно да видя какво мислиш по въпроса.