Миналата събота, обладани от спортен дух и ентусиазъм, аз, Цвети, Неда и Ася се метнахме на колата и потеглихме към Боровец.

Роувърът на Цвети нямаше бензин и трябваше да заредим, но Цвети настояваше на точно определена марка бензиностанции и затова час и половина обикаляхме София. Това ни костваше половината от малкото гориво, което имахме, а също и това, че не намерихме винетка. В крайна сметка тръгнахме ей-така, с надеждата по пътя да се сдобием с необходимото. По пътя обаче се сдобихме предимно с тъпотии и хилене на килограм, както и с много снимки, защото първата бензиностанция срещнахме едва в Самоков.

На Shell-а на входа на Самоков нямаха винетки и банкомат, но ни посочиха син телефон с фонокарти и казаха “Само това има тука”. Нямаха представа колко са прави.

В центъра на града зарязахме колата и се впуснахме в търсене на пощата, откъдето да купим винетка. Намерихме пощата с много обикаляне и с безценната помощ на местното население, които ни разглеждаха с нескрит интерес (местните в Самоков са предимно цветнокожи). Салонът на пощата беше истински артефакт на соц-интериорния дизайн. Служителите вътре – също. Изчакахме търпеливо да изтече и последната минута от обедната им почивка и едва тогава благоволиха да отворят врати за нас.

На гишето отидох сама и леличката ми поиска име и адрес, за да ми продаде винетка. Дадох истинското име на Цвети и тотално измислен адрес. Лелката ме изгледа изпитателно, вкара съчнинения адрес в компютъра и ми подаде заветния стикер.

Добрахме се до Боровец без проблеми и паркирахме пред кабинковия лифт. Ася сподели, че много я е страх от точно такива лифтове и затова единодушно решихме да я сгърчим по приятелски и да се повозим до Ястребец.

Заради страха ли, или заради вродения си артистизъм, Ася подхващаше всяка наша дума и запяваше песен по темата. По едно време малко омръзна и Неда предложи думата “царевичак”. И Ася запя за царевичака.

Когато слязохме от лифта, Цвети отвори някаква карта и ни повече към място, откъдето ще видим някакв готини езера и Мусала (която аз и Ася през цялото време упорито наричахме Мальовица). Вървяхме дълго и много, но Цвети все повтаряше, че не сме стигнали, още малко остава и ще го видим върха. Накрая с Ася зарязахме Цвети и Неда и седнахме да ги чакаме да една полянка.

След известно време Неда и Цвети се върнаха – изморени и ненамерили Мусала.

Тръгнахме обратно към лифта, където един веселяк продаваше мед от шишарки. Попитахме го къде е Мусала, а той посочи зад нас и каза “Ми ето го върха, той се вижда от края на лифта!”. Толкова за географията и четенето на карти.

Долу в курорта пихме горещ чай и тръгнахме обратно към София, а Ася предложи следващата седмица да се возим на друг лифт. Весел ден беше.