“Няма нищо по-мило от това да попаднеш на човек, съдран от болка. Той винаги ще те изслуша. Винаги ще оцени това, че си облякла любимата му риза. Ще ти подаде ръка, когато слизаш от тролея. Ще те завие недодялано с одеалото и ще гледа дълго как докато спиш една мигла толкова сладко е застанала под лявото ти оченце.
Не защото му пука за теб. А защото не може да преживее още една буца в гърлото. Не иска да прекара още една Коледа без да се облечеш като Снежанка, а после да се чукате. Не може да си позволи още една командировка без sms – „липсваш ми, прасчо”.”

Никак не ми се задълбава в темата, сега и да искам дори не бих могла да задълбая в нея, но попаднах на горното в един текст с непривичен ритъм (та-ка-та-та-ка-та-тааам, та-ка-та-та-ка-та-та-тааам, и последното таам ти оставя метален вкус в устата) и знаеш – металният вкус в устата; не отъждествявам никого с текста, обаче горното твърдение ми се струва толкова реално и присъщо за среднотатистически човек, че чак настръхвам.

Сега всеки следващ ще трябва да минава през проверка за съдиране от болка в миналото; включвам го като критерии след “да е прекрасен, неженен и по възможност принц”.