Понякога с Роко празнуваме Коледа заедно, друг път – с роднини (аз – обикновено по настояване на майка ми,  а Роко – заради домашната баклава, която всички баби и лели в рода й приготвят в промишлени количества за празниците). Тази година решихме да отсвирим роднините и се затворихме у нас за кротко тридневно ядене и пиене.

Към 8 вечерта на 24-ти декември – време, в което трябваше да осмисляме християнски ценности, семейни традиции и постни сарми – ние двете седяхме пред телевизора и поглъщахме жадно 110 канала на цифровата телевизия, за която се бях абонирала само седмица преди това. Всъщност беше точно 8:23 вечерта, източноевропейско време, когато Роко погледна към изкуствената елха и подаръците, наредени под нея, и в очите й се появиха от ония специални искри, които в анимационните филми маркират раждането на някоя (най-често зловеща) идея.

И точно тогава прекъснаха филма, който гледахме, за реклами. Изскочих на терасата за една бърза цигара и се върнах навреме за края на рекламния блок.

– Айде – каза Роко.

– Какво айде?

– Да си отваряме подаръците бе, как к’во!

– Роко, всяка година ли ще го обсъждаме тоя въпрос?! Подаръците се отварят сутринта на 25-ти. Ако ще празнуваме годишния апогей на консуматорската ни култура, то ще го правим както трябва, ясно?

– Точно затова врътнах всички часовници в цялата ти къща лееекинко напред и сега показват 00:03, т.е. следващия ден, т.е. много рано сутринта на 25-ти декември. Технически погледнато спазваме традициите напълно.

Осъзнала, че в дома ми има един единствен часовник плюс тези на компютъра и телефона, въздъхнах и си обещах за другата година да приготвя  поне 7 различни часовника. Ако Роко иска да лъже системата, то поне да положи някакво усилие.

После трескаво започнахме да отваряме подаръците.