Някой някъде оставя коментар. Познаваш този някой и червеното балонче долу в ъгъла ти казва: „Някой някъде остави коментар”. Започваш да гледаш, да четеш, да цъкаш, хиперлинковете са множат пред очите ти като да са жив организъм. Опитваш да ги кликнеш всичките, а с всяко кликване те все повече се множат – като пипала – и те обвиват и обгръщат, задушават те, опитваш да затвориш очи не не можеш, защото пипалата-хиперлинкове ги държат отворени докато очните ти ябълки се пръснат.

Не искаш да гледаш тези неща, не искаш да знаеш как се навързват историите, снимките, хората – тия неща не те интересуват, вадят те от малкия ти ординарен свят и хвърлят в голямото. Голямото те ужасява и започваш да мислиш за ръцете на човека-голяма-любов-на-живота-ти, за неродените деца, за родените деца, за родителите, за липсата на кислород, за ненаписаните текстове, за тортелините на котлона, за кестена в джоба ти (чудиш се защо в джоба ти няма кестен, тая есен се изниза без да разбереш, че е дошла).

Хиперлинковете размахват пръст назидателно – „Казахме ли ти да не си играеш? Хайде сега към Пирогов, да видиш смешно ли е да кликваш тук и там”. „Не е смешно, пуснете ме вече, ще се задуша” – а те не пускат, размахват пръста само и се смеят зловещо.

– Няма да я бъде… – казват лекарите в Пирогов, когато мислят, че не чуваш, и цъкат с език.