Има едни такива дни, в които ти се иска да си щраус и да си завреш главата в пясъка и да я изкараш на следващия ден, нищо, че задникът ти остава незащитен за повече от 24 часа.

В тия дни каквото и да подхванеш, все не върви, обаче вместо да набиеш спирачките, да не правиш нищо половин час и да започнеш после на нова сметка, ти продължаваш да се мъчиш, което от своя страна те фрустрира още повече – обаче нали си щраус и не ти стига акъла за повече…

Днеска ми беше ей такъв ден. И на мен, и на всичките ми колеги в офиса. Имаше тръшкане на врати, повишаване на тон, цупене, реване, въобще – драма от всякакъв калибър. Накрая останах съвсем сама в целия офис, направих си поредното кафе и се наревах като идиот. В осем вечерта излязох от сградата с подути очи и почервенял нос (като рева, носът ми става червен, много е гадно) и изкрещях на смаяния охранител „Кво гледаш бе! Нямаш ли друга работа!“. След това отпраших към метрото и се прибрах вкъщи да си бъде щраус.

Това е то, има такива дни. Ама пък има и дни, в които съм фламинго.