Влачех си един камък на плещите и после камъкът проговори и си каза каквото имаше да изговаря, не знаех, че и той мене така ме е влачел вързана за врата си, и ме мразел за това. Сега продължавал да ме мрази, но на мене ми е все едно, защото го раздробих от ярост в юмрука си и го изръсих по пътя, след това си изтърсих и джобовете за всеки случай.
После съвсем между другото ми каза “Ама ти знаеш ли тя на какво прилича!” и аз си я представих от снимките – с неоформените й вежди, двойната брадичка, мръсната коса, малките очи, огромните зъби, и все сама се е снимала, все сама, все едно другите ги е страх да подложат обективите на такова нещо… А на мен още тогава ми беше все едно, не можах дори да злорадствам.
Накрая си намерих под пръстена на безименния много малка част от камъка, драскаше ми, пък аз все пак си я пуснах на дъното на чантата, щото много трудно оставям нещо. Тъжни са те – той на минимум сто и двайсет парчета, а тя – момиче-самоснимачка; много са тъжни.