Роко се чекне пред огледалото, докато пробва новите ми сандали.

– Ох, не мога да преценя така. Я дай някоя рокля.

Подавам роклята и я предупреждавам да внимава, че е нова още.

– Спокойно деееее – вика провлачено Роко и навлича роклята.

Мамка му и рокля, мисля си наум, на Роко й седи 10 пъти по-хубаво.

– Кой е този? – пита тя и сочи с пръст снимка на огледалото.

– Хавиер.

– Хавиер кой?

– Хавиер.

– А ти тоя Хавиер къде го намери?

Роко гледа въпросително и едновременно виновно, вече е омазала роклята с червило. Само тя може да изцапа всяко нещо с червило без дори да разбере как и кога.

– На морето го намерих, на плажа.

– Ма много е хубав бе, що го остави на морето? Трябваше да го вземеш тука при нас.

– Не можеше.

– Много са хубави тия сандали, откъде каза, че си ги купила?

Диктувам адреса на магазина, описвам как изглежда витрината и съм почти сигурна, че Роко няма да може да го намери, ако ще звездна карта да й начертая.

– И какво, ти да не се влюби в Хавиер?

– Как ще се влюбя бе, полудя ли. Той освен това е обратен.

– Така е то, добрите мъже все са обратни.

На другия ден се обаждам на Роко по телефона и я моля да ми върне сандалите и снимката, мои са си и не е редно да се краде от приятели.