Вече повече от седмица, откакто с Неда гледахме “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, а все не остава време да напиша няколко думи за него. Ето, сега.

Миналата събота скуката ни отведе в кварталното кино, където в този час можехме да гледаме само този филм и си купихме билети, млечен шейк и кола. Всички предпоставки за добро прекарване.

“Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” се оказа филм, който ни докара до състояние на еуфория – вероятно не защото е толкова добър, а защото е лъч надежда за българската кинематография ( и не само). Написан е леко и нормално – няма ги традиционните за българското кино отвратително мълчание и “арт” кадри, които би трябвало нещо да внушават, а всъщност са безкрайно дълги и досадни. Диалозите са нормални, а главните герои говорят с чаровен акцент (което поставя въпроса щеше ли филмът да е толкова хубав с български актьори в ролите? Не съм сигурна в отговора.). Впечатляваща е дозировката на чувството за хумор – точно толкова, че да не избухнеш в рев заради иначе тъжната история.

Споменавам тъжната история, но “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” всъщност е филм за надеждата, за мечтите, за завръщането към дома и към себе си. Главният герой, Алекс, претърпява автомобилна катастрофа и губи родителите и паметта си. Дядо му, Бай Дан, нахлува в живота му, за да му даде посока, спомени и спасение. Сюжетът е увлекателен и макар отделни фрагменти да остават неразвити, те поглъща – плачеш, смееш се и напълно забравяш за пуканките и млечния шейк в скута ти.

“Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е един от онези филми, които много леко свирят по струните на българския манталитет, показват ни какви сме и за какво можем да мечтаем и ни оставят една идея по-щастливи и обнадеждени. Какво повече да искаш?

Снимка: http://www.theworldisbig.com/