Един ден, малко преди началото на септември, с Роко си седяхме на терасата у нас, пиехме Кока-Кола Лайт и люпехме семки. Изведнъж Роко вдигна поглед нагоре и каза:

–         Я иди да изгасиш лампата, защо си я оставила да свети през деня?

И наистина: лампата на терасата светеше, но понеже навън си беше бял ден, не бях забелязала. Всъщност, до този момент не знаех, че на терасата има лампа и че тя е способна да свети, а живеех в тая къща вече от три години.

Влязох вътре и започнах да търся ключ за лампата. Роко продължи да се взира, за да ми каже, когато лампата изгасне.

–         Изгасна ли? – питах след всяко щракване на всеки ключ у дома.

–         Не. Пробвай някой друг. – провикваше се Роко.

След известно време с Роко разбрахме, че къщата ми е пълна с тайни ключове за лампи, които не светват и не гасят нито една крушка; в същото време, лампата на терасата продължаваше да свети зловещо посред белия ден. Отказах се да търся.

Няколко дни по-късно Роко пак беше у нас и пак седяхме на терасата, тоя път без да люпим семки. Лампата все така си светеше.

–         Да му е** майката на глобалното затопляне. Точно пък аз ли ше оправям света?! – каза Роко, гледайки лампата с погнуса.

Вечерта по новините казаха, че океанът е прелял, понеже някакво момиче в София оставило лампата си да свети.