– Само познати неща, ей! – цъка Роко с език, докато рови в папките ми с музиката.

– Ти пък какво очакваш – да съм открила Америка от последния път ли?

Роко не е доволна от музикалния фон, и ако скоро не стане доволна, ще ме повлече я към тях, я към някое друго място с музика. Навън е минус 4000 по Целзий, а улиците не са почистени, затова бързо й предлагам да рови в торентите или в YouTube.

– Оф, да, айде ше видя по японските торенти какво има.

Тоя път ми се разминава. Оставам по пантофи.

– Що по японските?

– Щото да не им разбирам нищо. Много се дразня като разбирам текстовете, ей. Тия какво си мислят, че всичко им е ясно, така ли?

Понякога Роко е ядосана, тъжна, бясна и безпомощна в един и същи момент, и макар че няма да го признае и с постолет, опрян в гърлото, в такива дни дори и мисълта за каквато и да е социална интеракция я ужасява. Затова в именно такива дни Роко се крие у нас и ме забърква в безумни неща, а аз забърквам силни питиета и не се противя. Защото нали за това са приятелите – да те питат как си, когато не ти е добре, и да не те питат нищо, когато не ти е добре.

А всички социални интеракции са ненужно усложнени.