– И какво, вече никога ли няма да й се обадиш?

– Няма. – отсича Роко и в гласа й усещам абсолютна и неотменима сигурност. – Обиди ме толкова много, че вече не я обичам.

– Ама вие бяхте приятелки цяла вечност!

Никога не съм можела да режа хората с възхитителната безпардонност, с която го прави Роко.

– Бяхме, ама вече не сме и толкова. Като помислиш разумно, разпадането на едно приятелство е винаги нещо позитивно. Виждаш се в ретроспекция какъв си бил тъпак и се учиш да се държиш по-сериозно с хората.

Мисълта на Роко тече по начини, неподвластни на общопритетите логика и разум; в нейния свят “да се държиш сериозно с хората” значи просто да поставяш собственото си благоденствие над останалото.

– Абе той животът е гаден и без това, няма к’во да се занимаваш с хора, които не обичаш. – допълва тя от камерата на хладилника, където търси сладолед.

Не знам доколко разпадащите се приятелства са нещо позитивно, но силно се надявам с Роко винаги да сме приятелки.