Удивително е как все повече и повече неща отиват на стената ми във фейсбук, вместо да дойдат тук. Добре де, може би е съвсем естествено развитие на нещата, но аз всеки път се удивлявам, когато се сетя за това.

Прави ли ни фейсбук по-лоши писатели, или напротив – учи ни да бъдем кратки и съдържателни? На тоя въпрос като че ли няма еднозначен отговор; нещата, предполагам, са индивидуални.

Но не за това ми е думата.

За някои днес е денят на Европа. За други – ден на победата. Някои държави празнуват това, че са спечелили войната, други отбелязват загубата, но пак празнуват. Според мен във войните няма победители.

За тези които не знаят, моя милост е възпитаник на руско училище. Докато учех там, три празника се отбелязваха неизменно, с почти религиозна последователност: денят на космонавтиката (12ти април), денят на жената (8ми март) и день победы (днес, 9ти май). Последния, съвсем логично, се празнуваше с най-голям патос и много от сърце – още си спомням как една година братовчед ми Митя рецитира някакво стихотворение от стълбите в училище, а ние го слушахме долу колкото можехме да сме тихи (деца, какво да ги правиш) и после ръкопляскахме и се поздравявахме с това прекрасно събитие. Митя наистина много се вълнуваше за края на войната, трябва да е бил на не повече от 7-8 години, когато дойде при нас и ни съобщи вълнуващата новина, че войната е свършила – крайно изненадан и с ококорени очи. После майка му, прекрасната ми леля Наташа от Санкт Петербург, като че ли му обясни, че да – войната е свършила, преди много години. А може и да го е оставила да се радва на тая вест, не помня.

Така или иначе, и до ден днешен посрещам день победы с много топли чувства, нищо, че във войните няма победители. И на всеки девети май си започвам деня с ей това парче, което и аз съм пяла по училищни концерти: