Вчера по обяд вратата се отвори с трясък, Роко влетя в коридора, завлече килимчето от пред вратата със себе си в хола и се метна на дивана, почервеняла и задъхана.

Хич дори и не попитах какво става. Роко и без това не може да си трае.

– Леле, едва се измъкнах. Гони ме една осмица.

– Осмица какво? – попитах без ни най-малък елемент на изненада.

– Осмица бе – нали знаеш, 8!

Тук Роко огъва ръце в нещо, което може и да й прилича на осмица, а всъщност си е най-обикновено ръкомахане.

– И къде е сега осмицата? – попитах отегчено (има дни, в които Роко много ме дразни).

– Ми не знам, май й се измъкнах.

– А защо те гони?

– Прередих я на опашката и взех последния чийз кейк.

– Аха.

– Обаче докато бягах, го изпуснах.

– Аха.

– Кво ти става бе, аз едва не умрях от страх – ебаси агресивната осмица.

Отидох в кухнята, запалих цигара и си направих кафе. Осмицата ми е любимото число, а и в някои дни Роко много ме дразни.

– Да имаш случайно нещо сладко за ядене? – чух Роко да се провиква от хола. Излязох на терасата и тръшнах вратата след себе си.