Ей този казус, повдигнат от Киро, ми е много близък на сърцето и затова правя пряко включване и аз. Работодателите искат служителите им да работят много. Ако може – постоянно и непрекъснато. Лошо няма – нали затова им плащат.
Има обаче неща като attention span, умора, облъчване от монитора и други подобни фактори, които не позволяват човеку да стои втренчен в монитора 8 часа без почивка. Толкова по въпроса.
С предишния ми работодател се разделихме по ред причини, но сред тях беше и фактът, че ми поиска официални писмени обяснения и отговор на въпроса защо в свободното си време съм сложила дадено статус съобщение, незасягащо работата ми, в личния си акаунт във Фейсбук. Личния ми напълно ограничен акаунт във Фейсбук, без никакви шефове за “приятели”.
Та чудя се… къде по дяволите е границата и кой ще научи работодателя, че да плащаш заплата на някого не ти дава право на собственост върху него? Така, както виждам нещата, има нужда от законови мерки. От дефиниции на това какво е позволено в рамките на работния ден и какво – не. От специални правила, които да инструктират работодателите у нас що е то лично пространство и докъде се простират рамките му.
Давайте да се организираме и да правим нещо, че с това посещаване на блогове, държавата ни ще остане без специалисти да работят. Пък аз отивам да си дочета блога на Киро, докато още мога.
Абсолютно съм съгласен. След като работодателя ти плаща заплата и ти си нещо като негов роб или както каза собственост. На всичко отгоре като дойде време за заплата може да стане сякаш си му длъжник с нещо, а всъщност тези пари са си твои. За това се казва трудово възнаграждение. Според мен работодателите се възползват от това че на пазара на труда има много хора и за едно място кандидатстват десетки а може и стотици хора.
Моето мнение е че този въпрос засяга много обширна тема и е трудно да се даде обективно мнение, защото фактите представени от работника могат да изградят един образ, а всъщност изобщо да не е така. В България много от работниците търсят лека, мека и доходна.
Последно време имам наблюдения, че в България може да искаш да работиш и да се развиваш, а в същото време имаш пречки от различен характер.
ПС: С това мое мнение не поставям всички работодатели под общ знаменател. Все пак има работодатели които държат на работниците си и ги ценят.
Проблемът е комплексен – служителят е мързелив и все гледа да скатае от работата, шефът е алчен и все се чувства излъган, че плаща твърде много на служителя… Порочен кръг, от който у нас няма излизане.
Това, което ме притеснява, е обаче “робската” система на много работодатели у нас: “Ние ще ти ограничим всичката възможна свобода, пък белким свършиш нещо”. Да, ама не – на практика това провокира ответна реакция от типа “По-добре да си бъркам в носа по 8 часа на ден, отколко да ти работя, тиранино”. Няма я златната среда. Няма разбиране нито от страна на служителите, нито от острана на работодателите.
Другият ми сериозен проблем е, както вече споменах, личното пространство. Гореспоменатата робска система лесно въвлича работодателите в схеми, в които започват да вярват, че имат право на контрол и върху свободното време и личния живот на служителите си – и именно тук се случват безумни неща като уволнения, заплахи, системен тормоз и прочее.
Темата наистина е дълга, надявам се само някой ден тези проблеми да ги няма в България (макар силно да се съмнявам).