Сутринта ме завари с една много разтревожена Роко и пръста й, вдлъбнат в звънеца на входната ми врата.

– Изгубих го. Никъде не мога да го намеря! – проплака тя, влитайки у нас.

Включих машината за кафе и извадих от камерата кутия сладолед.

– Търсих навсякъде, разбираш ли – няма и следа от него! Не знам какво ще правя сега…

– Успокой се,  не е страшно. – отвърнах аз, неспособна да вникна в сериозността на липсващото вдъхновение на Роко. – Работиш скапана работа, взимаш скапана заплата, живееш в скапан град, нищо почти никога не се случва… За какво толкова ти е това вдъхновение?

– Защото без него съм същата като всички!

– И какво ако си mainstream, не е болка за умиране.

– Абе ти полудя ли? – очите на бившата вдъхновена добиха размерите на средно-големи палачинки.

– Полудях. Още като изгубих собственото си вдъхновение.

После двете изядохме по един сладолед в мълчание, сложихме си удобни обувки и излязохме да си търсим вдъхновението. Все някъде трябваше да е.