В понеделник сутринта вдигнах телефона и набрах номера на Роко, противно на традицията ни напълно да игнорираме всеки възможен понеделник.

– И кво? Оправи ли се вече? – попита тя, силно загрижена за неспособността на организма ми да преобразува алкохола в нещо приемливо.
– Почти. Понеделник е вече… – отговорих аз с половин уста и се замислих, че наистина е понеделник, а партито на Тими беше чак в събота вечерта. Обещах си никога повече да не пия.

Роко, от своя страна, няма проблем с алкохола. Поддържат приятелски отношения, затова още в неделя сутринта, докато аз бях в полу-кома, лекият й махмурлук вероятно е бил заличен от чаша портокалов сок.

– Знаеш ли какво намерих? – попита после небрежно Роко.
– Не знам.
– Един стар блог. Мой.
– И?
– Ми цялата съм там, ебаси. Много ми е интересно да се чета, изглеждам като супер як човек.
– Така е, Роко. – отвърнах аз и се потопих обратно в понеделника, започнал по-внезапно от обикновеното.