В средата на февруари загубихме дистанционното за телевизора. В една ледникова вечер в средата на май пък неистово ни се догледа телевизия. Търсихме дистанционното дълго и безуспешно.

– Ставай. Имам идея. – каза Роко.

Изтощена и почти ядосана, повлякох крака след нея. Отдавна бях се научила да не задавам въпроси, и когато Роко спря пред НДК, просто вдигнах рамене по навик и я последвах в корема на тази безобразна и все пак емблематична сграда. После Роко почти тържествено ме въведе в още по-емблематичната Зала 1 и изчезна.

Върна се след 15 минути. Бях седнала в средата на залата, а Роко ми връчи кутия пуканки. После завесата се вдигна и откри гигантски екран. Роко махна с ръка и екранът се включи.

Изгледахме новините в 8, после спорта и времето, след това някакъв филм от деветдесетте.

– Да си вземем един такъв екран за вкъщи, а? – предложих после, на път за у нас.
– Може. – отвърна Роко и си дояде пуканките.