Любовта на българина към найлоновите торбички е потресаваща и неоспорима: нашенец без торбичка е като казак без водка, като французин без барета или като нюйоркчанин без такси: не че не може без ценното си средство за пренасяне на неща, но просто няма да е същият.

Българинът носи – и носи по много. Понякога успявам да надникна в нечия торбичка и виждам там вестник, чадър, тетрадка, якенце… Онзи ден срещнах група младежи, излизащи от фитнеса – те си носеха в торбичките хавлийки и маратонки.

Нещо повече: тобичките имат както практическа, така и социална функция: има най-обикновени торбички от 15 стотинки; такива под наем; маркови торбички; по-маркови торбички; торбички от летището; торбички от чужбина… Всяка от тях има маркери, позволяващи ни да отгатнем нещо за приносителя й – пътува ли, със самолет ли пътува, има ли пари да си купи връзки за обувки от Miss Sixty и така нататък. В известен смисъл торбичката носи точно толкова семиотичен заряд, колкото й колата или телефона на човек.

Археолозите на бъдещето ще изравят от слоевете пръст и история неразложено PVC, ще цъкат с езици, ще четат надписите по торбичките и ще заключават, че са открили некропол на заможни хора, пазарували в мол, или пък на обикновени хора от средната класа, както се вижда по обикновените им, раирани найлонови пликчета.

Та мисълта ми е: внимавайте с каква торбичка ходите на работа. Социалният ви статус може да зависи от това.