Остана ми време най-накрая да си подредя снимките и мислите и да ти разкажа за ваканцията си. Не че толкова те интересува, но хората, казват, обичали да четат за пътувания, пък аз искам да си направя блога медия номер 4 в държавата, така – отдавам се на популизъм.

Както вече ти разказах в предварителния преглед, маршрутът ни беше горе-долу такъв:

София – Малага – Гибралтар – Гранада – Гибралтар – Тарифа – Гибралтар – Ронда – Медина Сидония – Кастеяр – Гибралтар – Тарифа – Танжер – Шефшауен – Танжер – Тарифа – Гибралтар – Малага – София

С няколко думи – голямо пътуване, голямо нещо. Придвижвахме се с кола, самолет, ферибот и пеша – ама много ходене пеша имаше, върнах се разглобена. Ето сега по няколко думи за всяко от местата, на които бяхме (най-вероятно в няколко отделни поста, че да не те затормозявам излишно).

Гибралтар

Гибралтар, или Джиб, както му викат местните, е едно от най-интересните места, на които съм била – с уговорката, че интересното не винаги е яко. Градът-държава е супер малък – имат някакви си 6-7 квадратни километра населяема площ, останалото е скала – или Скалата, както е известна там.

На Скалата можеш да се качиш – с кола, пеша или с лифт. Интересните неща да се видят там са остатък от един мавритански замък (Moorish castle), тунелите в скалата (тунели да искаш там!), жестока гледка към града, морето и Испания, и маймуните. Последните са по същество макаци и са единствените диви маймуни, които населяват Европа (ромското население в Пловдив явно не се брои).

Пряко са подчинени на британската армия и си ги пазят много – има поверие, че в деня, когато маймуните си тръгнат от там, Гибралтар ще стане испански (за това – след малко). Освен че са космати, сладки и пълни с бълхи, маймуните са и малки престъпници: просят храна от туристите, скачат по колите и чупят антените, а през зимата слизат в града, влизат по къщите на хората и крадат манджа. Интересен факт е, че крадат само по едно нещо – ако имаш например чепка банани, ще я приемат за един обект и ще вземат цялата чепка; ако разделиш бананите по един обаче, си взимат само един и това е. Не са алчни като български политици тоест.

Да се върнем на поверието. Испанци и англичани открай време се дърлят за Гибралтар – и двете държави го искат за себе си и засега англичаните успяват да си го задържат. Местните гордо се бият в гърдите, че са англичани… но не искат да говорят на английски и вместо това предпочитат жанито (llanito) – почти разбираем микс от английски и испански, с по-голямо процентно съдържание на испанския и малка доза напълно измислени думи (от там и английското gibberish, което значи „измислен език“; това може и да не е истински факт).

И понеже испанците много се дразнят, че Гибралтар не е техен, се опитват да им правят мръсни номера, като например умишлено да правят огромни опашки по границата. „Голяма работа, да не минават гибралтарците през тая граница!“, може да си помислиш ти, но нека обясня, че това е единствената връзка по суша между Джиб и останалата част от Европа. Другият вариант е да идеш с лодка до Мароко, и оттам да хванеш друга лодка/кораб/ферибот до Испания – занимание, което може да отнеме цял ден; и това за разстояние, което можеш да изминеш пеша. Можеш да хванеш и самолет до Лондон – наскоро Гибралтар си построи ново летище, на което кацат по цели четири самолета на ден и всичките са от Англия.

Ако търсиш бурен и див социален живот, Гибралтар не е твоето място. Имат достатъчно кръчми и барове; музей, който е едновременно природонаучен, морски и исторически; кино, в което прожектират по 2 филма всеки месец; от време на време някой концерт в пещерата Св. Майкъл; и това е. За да компенсират случването на каквото и да е, местните много пътуват наоколо и си организират занимания: сестра ми например е лидер на най-малките скаути и участва във всякакви благотворителни събития, а гаджето й свири във военния им оркестър и води туристически обиколки в тунелите под скалата.

Това прави местните много социални – трябва да призная, че имат много силно общество и много си помагат взаимно. Ако трябва да пътуваш и да оставиш кучето си при някого, например, имаш поне 4 опции. Излезеш ли да пиеш кафе на Кейсмейтс, площада им, срещаш поне 15 познати за половин час. Същото е и с главната улица, където са магазините.

Плажовете им не са лоши и са подходяща дестинация от април до октомври, което – нека си признаем – си е голям бонус. Докато лежиш на плажа, отсреща виждаш Африка.

Както вече казах – Гибралтар е интересно място. На няколко квадратни километра намираш събрани европейска подреденост и внимание към детайла; остатъци от мавританската култура; история и почит към традициите, странни правила за шофиране (и паркиране); хора от целия свят (има ужасно много чужденци там); испанския Mañana syndrome, или изкуството да отлагаш днешната работа за утре; цигания в умерени дози; и най-вече – всепоглъщащо и дори леко дебилно спокойствие. Ако ти се ще да видиш един толкова цветен микс – обмисли Джиб като възможна ваканционна дестинация.