В края на декември навърших 30. Много го мислих този рожден ден, месеци наред преди това. От една страна ме беше страх, че ще откача, бях си внушила, че удрянето на тая възраст ще е преломна точка в моя живот, притеснявай се, че не съм толкова готина, колкото са останалите 30-годишни (в главата ми те са някаква много особена каста, не ме питайте защо – не знам). От друга страна обмислях всякакви планове за празнуване – досега не съм празнувала рожден ден и ми се искаше най-после да започна – когато си роден между два големи празника, някак не се получават нещата. Представях си някакво грандиозно празнуване с много приятели и още повече екстравагантност, но не се получи. Вместо това прекарах деня във Виена със семейството си, ядох торта Сахер и отидох в музея на музиката. Беше много, много приятно, но именно приятно – не беше откачено, екстравагантно и разточително, както приляга на 30-ти рожден ден.

В крайна сметка по именно този повод си позволих малко самосъжаление – за повече нямаше време, защото на работа ме напъваха задачи за решаване и се отдадох на това.

Животът ми не е много по-различен на 30. Нещо обаче се промени почти драстично, и то е сънят: ако досега съм оцелявала с изклюително малко сън, вече не мога. Организмът ми не го позволява. Лягам си рано, което за последно съм правила на седем, и ставам много по-рано. През седмицата – с много аларми на будилника, през уикендите – сама и напук на това, че искам да спя до обяд.

Часовникът показваше много преди 7, когато се събудих тази събота. Измъкнах се от леглото под тежестта на технически проблем, който трябва да реша за не повече от ден, направих кафе и седнах пред компютъра, дадох си отново няколко минути за самосъжаление. Срещу мен огря някакво слънце, освети ми чашите за кафе и си помислих колко много тази светлина ми напомня за Вермеер.

И тогава се усетих колко не на място се чувствам притисната от живота в именно този момент. Да, имам сериозен проблем на работа, но е решим (сигурно ще ми се карат, но съм отговорна за проблема, редно е да си понеса мъмренето). Да, не ми се случват неща и празници, които искам да ми се случат, но проблем ли е това наистина? В събота сутрин слънцето в кухнята ми създава асоциация с Вермеер и знам кой е Вермеер, виждала съм го в големи световни музеи. Колко български деца знаят кой е Вермеер? Колко африкански имат ебола или живеят във военни конфликти? Колко индийски деца нямат достъп до питейна вода? Колко пенсионери в България живеят в нищета?

Аз знам кой е Вермеер, виждала съм работата му в различни музеи при различни пътувания, имам добра работа, покрив над главата, хладилникът ми би бил пълен, ако благоволя да напазарувам, имам чиста питейна вода, консумирам дори бутилирана, вчера си купих обувки, чанта и рокля просто защото ми харесаха, не защото имах нужда. Семейството ми е живо и здраво, работят, пътуват и живеят добре и те. Имам ли право да се чувствам зле въобще?

Не ме разбирайте – не казвам, че трябва стоически и мълчаливо да си понасяме драмите в живота, които са в повечето случаи first world problems, това не ги прави по-малко драми. Не е лошо обаче от време на време да поставяме нещата в скала, за да се почувстваме по-добре и да ставаме по-добри.

Толкова сега от мен. Оставям ви с вермеерския си кухненски натюрморт и ви пожелавам дзен и хубав уикенд.