Роко хич не обича сблъсъците с държавната администрация. Аз – още по-малко. Именно затова на всеки пет години изпадаме в тих ужас преди да понесем тежки крачки към районното, където подновяваме изтеклите си паспорти. Имаме си и традиция – на стълбите пред районното хапваме по един сладолед, за да омекотим ужаса, който ни очаква вътре, после поемаме дълбоко въздух и влизаме.

– Толкова са напреднали технологиите, колко му е да ни татуират на всички по един баркод и да приключим с тия лични документи! – въздъхна Роко последния път.
– Минаваш, сканират те и готово, какво повече да му мислиш. – съгласих се охотно.

После си тръгнахме, а след месец ни чакаше изненада: за първи път вместо на хипопотами, приличахме на снимките си на нормални човешки същества. Съгласихме се, че така положението е приемливо, и че татуировките и без друго са признак на лош вкус.