Някога преди отдавна живеех на единайстия етаж в един висок квартал на София и изгревите бяха невъобразими. В спалнята си нямах завеси и се будех от слънцето и от небето – най-лилавото, червено, оранжево и мое небе.

Прозорците на настоящата ми спалня гледат към хола на съседите, но ако сляза на улицата (или ако точно тогава се прибирам), виждам залезите, които преди все пропусках (без да искам, разбира се). Най-лилавото, червено, оранжево, мое ванилово небе.

И не, няма да получиш Vanilla Sky на Пол МакКартни. We’re fated to pretend – музика от любим филм, и от един подкаст и от един живот.

Хубаво е, когато получиш искрен есемес от някой, който също толкова обича ванилово небе.

[audio:02-mgmt-time_to_pretend.mp3]