Всичко започна, когато сестра ми реши да се омъжи. Не можеше кротко да си живее с любимия, да си плащат заедно ипотеката, да осиновят още едно куче – о, не! Трябваше да се вдигне сватба за 100 човека, с три локации, сложна хореография и 50 екселски файла, по които да следим всичко по вода ли върви или е редно да изпаднем в паника. И в чужбина, да му се ненавиди!
Тридневните тържества по повод тая международна сватба, разбира се, бяха надлежно заснети.
Това пък се превърна в повод леля ми, която не успя да прелети Европата, за да види младите как се взимат, да изиска снимки от сватбата. На хартия, защото милата ми леля е прекрасно човешко същество, но използва телефон с копчета, дистанционно за телевизор и евентуално калкулатор. Чудесен човек, ама аналогов.
Не мина и половин година от сватбата, когато най-накрая се пльоснах пред компютъра с ентусиазъм на мъжка богомолка след секс и подбрах едни 150 снимки. Пуснах ги за принтиране и след 2 дни бях призована да си ги взема от кварталното фото.
И ето тук ново логистично препядствие. Леля ми не ще да й пращам снимките по куриер, ненужно сложно било. За по-лесно, моли да ги пратя на майка ми, пък тя да й ги занесе на крака. За кого е по-лесно така, ще оставя на вас да прецените. Леля ми иначе е прекрасен човек.
Fast forward: Офис на Еконт, ранна утрин (няма и 10 часа). Пада ми се ред на гишето със служителката, дето веднъж се карах с нея. Сигурна съм, че ме помни – погледът й блести по един особен начин, който казва, че няма какво да я спре да направи животa ми труден. Решавам да съм непоклатимо любезна.
Аз: Искам да пратя [нещо] на [някого].
Еконтка: Лична карта, ако обичате.
Аз: За какво ви е лична карта?
Еконтка: Иначе как да знаем, че вие сте вие?
Аз: А има ли значение за услугата ви дали аз съм аз?
Еконтка: Разбира се, ние трябва да знаем вие коя сте!
Аз: Може ли да ми го обясните по-подробно това?
Еконтка: Вие сега ще пращате ли пратката или не???
Рано сутрин и преди първото си кафе нямам капацитет за такива драми. Давам си личната карта, отговарям на въпроса какво изпращам и потвърждавам, че снимките не са чупливи. След това се подписвам на таблет, което само по себе си би следвало да удостоверява, че АЗ СЪМ АЗ, плащам и си тръгвам.
Качих се на трамвая за работа, но един въпрос не ми даваше мира: аз аз ли съм, или ако не съм аз – кой съм? Извадих си личната карта, проверих се, но това не ме убеди.
И ако аз всъщност не съм аз, пък съм се подписала на таблета, дали не съм престъпила закона без да искам? Може ли да ме пратят за такова нещо в Сливенския затвор? А може ли вместо това в някой затвор в Мексико, там съм чувала, че такива като мен добре си живеят? В Мексико днеска дали е хубаво времето, въобще защо има живот на места със зима? И така нататък. От такива неструктурирани размисли в главата ми досега нищо добро не е излязло, казвам ви.
Вече в офиса отварям личното си копие на Регламент (ЕС) 2016/679, познат още като Общия регламент относно защита на личните данни, на галено GDPR, и си опреснявам общите положения. Защото ако едно нещо съм научила в живота, то е, че GDPR-ът носи в себе си отговор на поне 88% от най-важните вселенски въпроси и има успокояващ и терапевтичен ефект за обърканата ми душа.
А вие ако искате да пратите нещо на някого без сблъсък с екзистенциализма, ползвайте Български пощи; там никой не го интересува кой сте и за какво се борите.