Защото тия дни ми остава повечко свободно време от обикновено и се занимавам с глупости – ето ти едно старо домашно по не-помня-кой-предмет (какви ли не неща съм писала за университета…). 100% фикция и всяка прилика с теб или твой познат е плод единствено на въображението. Твоето, не моето.
“И какво от това, че не си вече в Амстердам, животът продължава”. Тази мисъл прехвърча през главата ми със скоростта на средно-голям самолет и и се разбива в черепа ми. Измъквам се от леглото, взимам си кoмпютъра и се вмъквам обратно под завивките.
Когато мълчиш дълго време, свикваш с мълчанието и думите след това могат да бъдат убийствени. Същото е и с отричането на разни неща – в момента, в който ги признаеш пред себе си, вече си потенциален самоубиец.
Оглеждам се. Леглото ми е затрупано с хартия. Списания, тетрадка за случайни мисли, оня Маркес, когото продължавам да чета без да разбирам историята на латинска Америка; между хартията са разхвърляни телефонът, зарядното, химикалки, моливи, черните фиби, които никога не успяват да се забият в някоя жизнено важна артерия докато спя. Няколко пъти вече се опитвам да ги махна оттам, да оставя в леглото само чаршафите, и без да разбера как всичките тия предмети се връщат на следващата нощ около възглавницата. Чаршафите ми просто отказват правото на самота.
А сега и компютърът, като че само той липсваше в това самотно легло, което имаше смисъл само с него.
Точно една година преди днешния ден слязох от самолета, който ме доведе от Амстердам и го срещнах на един софийски булевард. Коли, маршрутки, трамваи, от всичко имаше, за да е автентично; до нас огромните екрани на търговския център показваха реклами, които обичам, и той беше там срещу мен – един такъв срамежлив зад черния Рейбан. И аз бях срамежлива в оня ден, точно преди една година, но си казах “Ей това е любовта на живота ми, няма да го пусна така да си иде” и тръгнах срещу него, после го целунах и го заведох у нас. Спомням си го като да е било вчера – и онзи ден, и деня преди това, защото толкова много дни не излязохме тогава от леглото. Задушихме се от любов.
Беше хубаво за малко, но после започнахме да се ревнуваме. След ревността започнахме да се лъжем. И накрая един ден го оставих там, където се срещнахме за пръв път, разревах се и тръгнах в другата посока без даже да разбера дали е гледал как си тръгвам и дали и той е ревал. Какво пък, казвам си днес, и да беше ревал, нямаше да видя от Рейбана.
Така и не се върнах в Амстердам, откъдето дойдох само за седмица.
След няколко седмици той се обади и каза “Не те обичам вече”; май тогава свалих тънките черни фиби от косата си и ги оставих в леглото. Същата нощ няколко котки под прозореца ми крещяха, все едно се убиваха една друга и дълго време не можах да заспя. По-късно заспах и сънувах тия зли животни, изяждаха се една друга насън, за да не крещят никога повече под прозореца ми. Исках да запаля цигара, да се разплача пак и да ми мине, обаче две неща в тоя живот никога не минават – Амстердам и той. И въпреки това животът продължава.
Палци горе.