Последните седмици преди Коледа са най-подходящото време да купиш ония 3 метра въже, които все не ти достигат. Само не чакай твърде дълго – кварталната железария ще затвори за празниците и ще пропуснеш момента.  И не, не е нужно да се извиняваш на никого. 

Авторът на този блог не е умрял, както може да ти изглежда – няма го, защото е в епична битка със стратегическия маркетинг, правилата на Toastmasters, нидерландската граматика, новостите в офиса и грижите за дома и домашния любимец Шаро.   За да победи в битката, й трябват фармацевтични продукти със съмнителен лиценз, повече време в

Париж – София, София – Гибралтар, Париж – Гибралтар през София, пак до Париж (low cost, през Виена), през iPhone, компютъра, Wi-Fi, кабел, 3G, телефон, по мейла, в IM, Facebook – момичета, обичам ви! 

Някой някъде оставя коментар. Познаваш този някой и червеното балонче долу в ъгъла ти казва: „Някой някъде остави коментар”. Започваш да гледаш, да четеш, да цъкаш, хиперлинковете са множат пред очите ти като да са жив организъм. Опитваш да ги кликнеш всичките, а с всяко кликване те все повече се множат – като пипала –

След ентрита като предишното гледам да не пиша много, все едно ме е страх, че твърде бързо ще се смъкнат до дъното на страницата и скоро след това само Previous entries ще отвежда до тях. После намирам нещо друго вдъхновяващо и така. Намерих днес тази снимка, направих я преди няколко години в Амстердам. Човекът  на

Официално слагам край на диетата – оказа се, че организмът ми не понася прекомерното количество протеини и получих алергия. Цялата съм в пъпки, които приличат на ухапване от комар, но сърбят двойно повече. Иначе се чувствам чудесно и усещам как излишните тлъстинки биват заместени от мускулчета, много искам да продължа и да стана супер слаба

Сънувах, че танцувам танго, което е глупаво, защото не зная как се танцува танго. После написах нещо в бележника си, а сутринта бележката беше точно там, където съм я написала. Очевидно нещата се случват паралелно, наяве и насън, а помня избирателно.   Иначе много искам да ти покажа едно танго, “Гости от Аржентина” се казва;

През дни 9 + 10 не се случи нищо интересно, освен това, че активно псувам. Псувам, защото освен да си сваля коремчето, друго не се случи и съм леко изнервена – можех да правя коремни преси 10 дни и да постигна същия ефект без да се подлагам на глупав хранителен режим. Иначе – Катя казва,

Роман си купи кола и черпи. Ядох бонбон, но Вселената и кантарчето ще ми простят. Нали?

Ден 6 е ок. С Боби правихме диетични палачинки – справихме се с миксера и черпака, гледахме картинките и се опитвахме да обърнем палачинките с подхвърляне. Не успяхме, но и таванът не пострада, така че приемам опита за положителен. След като приключихме с приготвянето на парченцата палачинки, и двамата изгубихме интерес към яденето и гледахме

Свалих около 3 кила. Все още нося същия размер дрехи.   Пия вода в промишлени количества, не знам дали е полезно. Писна ми от пилешко, скоро ще започна да кудкудякам. През ден 5 най-накрая намерих рецепти за сладки неща, които мога да ям – светлина в края на тунела. Пфффф.

Може и да не знаеш, но от известно време се боря с няколко излишни килограма, засега, уви – без успех. Преди няколко дни прочетох някъде за диетата на Пиер Дюкан (тя била световен хит, ама аз нали съм смотана, все последна разбирам). Онзи ден влязох в една книжарница, за да си купя книгата наДюкан и

Никола, златен, гумичката за iPod-a ти е в мене, мини да си я вземеш и ще  можеш вече да си го съвокупляваш с джоба.

Някога преди отдавна живеех на единайстия етаж в един висок квартал на София и изгревите бяха невъобразими. В спалнята си нямах завеси и се будех от слънцето и от небето – най-лилавото, червено, оранжево и мое небе. Прозорците на настоящата ми спалня гледат към хола на съседите, но ако сляза на улицата (или ако точно

Прекомерна доза лични блогове тази сутрин, т.е. прекомерна доза личност (да, знам, че думата има съвсем друго истинско значение). Бавно си променям навиците и вече ходя на работа с автобус; още преди осем в 204 Morcheeba припяват “Women, lose weight!”. Напук на всякакви емоционални сътресения гледам снимки от Прага не моите, но снимани през подобни

Забелязал съм, че пишеш по-добре, като ти е тъпо. Затова гледам да не те успокоявам много, като се случи. Най-милото нещо, което някой ми е казвал напоследък.

Посред време, в което трябва да се занимавам с бъдещето си, фокусирам поглед в монитора и си мисля, че дните като днешния са неизбежни. Всяка минута от тоя ден е или крива, или измъчена, или някой я крещи на улицата, или просто минава толкова бързо, че не успяваш да регистрираш съществуването й (което съществуване е