Днес сутринта Роко ми се обади по телефона и попита какво правя. – Тъкмо си мислех за теб – отговорих аз – и щях да ти се обаждам, за да ти кажа, че снощи сънувах Стиви. – Лъжеш! – отсече Роко. Стиви ни е общ познат, по който си падам аз, а той си пада

В една иначе незабележима вечер по средата на седмицата, Роко дойде у нас и каза, че ще прави торта. Отворихме бутилка вино, после още една и съвсем скоро загубих интерес към Роковото печиво. Малките часове на нощта дойдоха малко неочаквано, изморихме се и заспахме блажени. Рано сутринта на следващия ден се събудих от нечие присъствие

В края на септември Роко ми изпрати именно този имейл: “Копеле, остават само три месеца до Коледа!!!” Удивителните в края на изречението показваха колко много Роко се вълнуваше за случайното си откритие (или от наближаващия празник); при нормални обстоятелства Роко презира удивителните, чудейски се на какво толкова се удивляват и защо се мислят за специални,

В един слънчев ден точно в края на лятото с Роко скачахме в морето от едни скали, после излизахме обратно на скалите, изморени от плуване, и говорехме за всичко и за нищо едновременно. Телефоните ни звъняха, а ние ги вдигахме избирателно. Обади се и Джими, един от любимите мъже на Роко, и разговорът някак тръгна

В един от ония особено горещи юлски четвъртъци Роко се обади, за да сподели възмущение. Последното беше предизвикано от предложението на Тими да идем в планината на палатки за няколко дни. – По-вероятно е да постигне световен мир, отколкото аз да притежавам палатка! – изсумтя в слушалката Роко. – Буболечки, спиш на земята, няма дори

Предстоящата сватба на мои приятели и синдромът “Нямам какво да облека” ме бяха изправили на нокти. След цял ден обикаляне по магазините, с Роко припаднахме на дивана у дома, всяка с парче диня в ръцете. – Не може така, Роко. – измрънках аз – Толкова много магазини и в нито един да няма рокля с

– Така не може да продължава! – тросна се Роко, след като влетя у нас с двеста. – Ти напълно ме изостави! – Ама Роко, знаеш, работя много… – Искам да ми намериш нов автор. – отсече Роко и сложи голямата точка на края на разговора. После направих по едно фрапе, седнахме на терасата и

В девет вечерта изключих компютъра си и приключих работния ден. Отправих се към Попа, където ме чакаха Роко и Тими. Малко по-късно пред всяка от нас имаше чаша и разговорите потекоха. След като минахме през обичайните теми – работа, мъже и учене – Роко предложи да поговорим за Япония и природните бедствия, заляли през последните

В понеделник сутринта вдигнах телефона и набрах номера на Роко, противно на традицията ни напълно да игнорираме всеки възможен понеделник. – И кво? Оправи ли се вече? – попита тя, силно загрижена за неспособността на организма ми да преобразува алкохола в нещо приемливо. – Почти. Понеделник е вече… – отговорих аз с половин уста и

Малко преди Коледа, Роко ми се обади и попита дали искам да живеем заедно. Понеже такъв въпрос никога не е стоял пред нас, леко се учудих и попитах защо именно сега у Роко се е родило такова предложение. – Ми, защото празниците… – каза тя. – Празниците какво? – попитах, все още неразбираща. – Ако

– Роко, хайде да идем тази вечер на кино. – предложих на Роко в понеделник вечерта. Беше ми скучно, а можехме да видим няколко обещаващи филма. – Не мога, на курс по немски съм. – А утре? – Курс по испански. – Вдругиден…? – Френски. – Ама Роко, какви са тия курсове, какво става??? –

– Ииии? Как беше? – попита нетърпеливо Роко малко след като се върнах от Истанбул. – Беше ужасно. – Ама как ужасно, нали по телефона каза, че си влюбена? – Казах. А после трябваше да се върна. – троснах се аз. – А баклава донесе ли ми? – Донесох ти – образно казано. Купих ти

Някога, като студентка, Роко беше делила голям апартамент в центъра на София с двама съквартиранти. Съвместният им живот бил организиран кротко – те тихо и вътрешно се мразели взаимно, но никой не казвал нищо на другите. Всички обаче обичали хладилника, но най-много го обичала Роко и затова често го пълнела с кулинарни чудеса и глезотии.

Сутринта ме завари с една много разтревожена Роко и пръста й, вдлъбнат в звънеца на входната ми врата. – Изгубих го. Никъде не мога да го намеря! – проплака тя, влитайки у нас. Включих машината за кафе и извадих от камерата кутия сладолед. – Търсих навсякъде, разбираш ли – няма и следа от него! Не

“И въобще, да живееш просто е въпрос на много сложности” – каза Роко и отпи глътка студено бяло вино. В същия тоя ден в средата на юли, някъде заваля голям сняг.

– Искаш ли да дойдеш при мене? Нещо не ми е съвсем наред. – гласът на Роко по телефона звучи празно, не тревожно. – Къде си? Намерих Роко на летището. Беше се подпряла на един парапет близо до изхода за пристигащите и гледаше към небето. И двете имаме стотици места, на които се крием, когато

Неотдавна Роко се зарадва предварително. Толкова много се зарадва, че 3 нощи не успя да мигне от вълнение, а събитието, породило тия бурни емоции, все още предстоеше да се случи. В ранния следобед преди четвъртата безсънна нощ Обстоятелствата позвъниха на вратата. Роко ги видя през шпионката и на пръсти напусна коридора, твърдо решена да не

Понякога с Роко и Тими излизаме за по бира и вместо да си говорим за обувки и пазаруване, зачекваме някакви много сериозни теми и се чувстваме умни. В една такава вечер си говорихме за музика, за музиката около нас и как тя влияе на хората, за това как хората влияят на музиката, за изкуство, за

Когато Роко била малка, съдбата й разпределила приятелка. Имала дълга руса коса, плитки и панделки. Тъмнокосата Роко тайно й завиждала за русите плитки, увенчани с розови копринени панделки, но решила, че е по-добре да не казва на никого. Мълчала и се усмихвала толкова дълго, че накрая хванала язва. И до днес си се справя с