Как пък не можах да се родя най-обикновен човек в семейство на чиновници, например! Да се прибираме вечер в панелка, да ядем салата и да пием ракия, да гледаме новините и прогнозата за времето и да псуваме правителството, за да ни олекне.
Обаче не, на мен постоянно ми се случват неща. Сега, ако трябва да бъда честна, неща се случват на всички ни, просто не всеки ги забелязва. Хич не било трудно, разправят, да не обръщаш внимание на света около себе си, ама аз така и не се научих.
Да ви разкажа например един мой ден в средата на юли. Хубав ден беше, случваха ми се приятни работи и по едно време даже така се струпаха, че се зачудих дали пък да не пусна едно тото, или пък скреч карта да си купя и да търкам със стотинката там, белким спечеля някой милион. Отказах се.
След работа се качих на трамвая и се затътрих към другия край на града за едно събитие. Не си чекирах картата за градския, понеже знам, че няма смисъл, и поне 3 баби ме изгледаха презрително, като да съм гратисчийка. Не само това, ами и седнах, при това в пиков час. Възмутително.
Става време да сляза от трамвая, вратите се отварят и аз лежерно се позиционирам на асфалта, където див селянин с ОРАНЖЕВ Форд Рейнджър профучава покрай мен и сантиметър-два ме спасяват да не ме отнесе като куцо пиле – домат. Не спрял зад трамвая, човечецът, а и явно е бързал, щото караше с много повече от 50. За негова зла участ, метър по-нататък го спря светофар и му снимах регистрационния номер.
Звъня чинно на 112 и обяснявам на някой чиновник как – да бе, на косъм да ме блъсне, искам да подам жалба, какво да правя. От другата страна пуфтене и сумтене (сигурно заради жегата) и отговор “Ами не знам, може да идете в някое районно и да питате там”.
Затварям телефона и се чудя колко точно нещастно детство трябва да си имал, за да си купиш Форд Рейнджър, че и оранжев. Към чиновниците от 112 нямам и грам съчувствие.
По-късно вечерта, къмто полунощ, кучето на съседите почва бясно да лае. След малко се подавам на терасата да видя какво, аджеба, се случва. Дезориентирано бабе се опитва да прескочи вратата на съседите, като една Пепеляшка се опитва, само дето вместо тиква, има куче.
Тука е важно да кажа, че не знам кой живее в нашия вход, понеже имам твърда политика да си отбягвам съседите, откакто една ме помоли да й гледам котката за седмица, камо ли пък в съседните сгради. Котки не гледам, със съседите разменям само любезни кимвания и не ги гледам в очите, но ето – знам, че в тая къща живее семейство с руса майка, висок баща и дете, което тренира тенис. А бабата, дето се опитва да им влезе в двора, не е нито руса майка, нито висок баща, нито дете-тенисист. Лоша работа.
Докато се чудя дали да звънна за втори път в един ден на 112 и да си играем на “Кой ще зададе по-тъп въпрос”, някакви други съседи вече са се обадили.
Половин час по-късно полиция още не е дошла. Районното е на 2-3 минути пеша от нас, ама с кола е повече – то са едни еднопосочни улици, то са едни селяни, дето не знаят как да паркират. Отнема време. Еле, по някое време пристигат. Патрулка с 2 куки вътре. Като анимационни герои са – шишкави, поизпотени, не са много сигурни за какво сме ги извикали. Дезориентираната баба вече е успяла да прескочи заключената врата и е в чуждия двор, откъдето твърди, че полицаите я държат затворничка и не я пускат да излезе, тя повече нямало да прескача. Ами така де, човек трябва да знае къде да тегли чертата.
Куките викат втора патрулка, пристигат още 4 парчета. След час пуфтене и сумтене (на някакви курсове по това ли ги пращат в държавната администрация?!) най-накрая взимат решение, двама от агитката прескачат и те, и благополучно изкарват бабата през дупка в телената ограда. Дупка в телената ограда до тоя момент не е имало, но полицаите практично са я направили, щото нали уточнихме – бабата повече няма да прескача.
Куките звънят на последния номер от телефона й и въоръжени с истинския адрес на бабето, тръгват да я водят към тях. През това време тя крещи с пълно гърло, че я убиват и призовава спящият квартал да се обади в полицията, а аз се чудя луда ли е, или просто се опитва деликатно да каже на въпросните полицаи, че не стават.
Писах после свидетелски показания, щото на съседните тераси бяха накацали други съседи и снимаха с телефоните – полицаите ги хвана страх, че ще имат проблеми и се примолиха да напишем, че са се държали прилично. Какво да ги правя – написах, нали трябва да защитаваме органите на реда. А може и да е обратното, но разбирате какво искам да кажа.
Беше станало вече почти 2 сутринта и припаднах в леглото. На сутринта открих, че Наталия Кобилкина продава капки за изобилие и пари и отново много ми се прииска да съм най-обикновен панелен човек с ракия, салата и вечерните новини.
