Понякога ставаш невидим.

Не точно, когато искаш много да изчезнеш, не – ставаш невидим именно когато ти е адски важно да кажеш на някого за нещата, които се случват в живота ти.

Точно по това време някъде се случват протести, на които приятелите ти трябва да отидат. Другите им приятели имат рождени дни, които трябва да се отбележат. Майките им са ги поканили на вечеря. Мързи ги да си вдигнат телефоните. Неща. Причини да не отразят присъствието ти.

Какво правиш, когато станеш невидим? Има ли това срок на годност, или просто свикваш да бъдеш едва-съществуващ по социалните конвенции? Как се материализираш обратно в света си?

Ако отидеш сам на кино, потвърждаваш ли по тоя начин невидимостта си, казваш ли, че си съгласен нещата да останат така? Ако срещнеш познати в киното, ще те видят ли?

Ужасно е да си невидим, когато не си отишъл сам да се изгубиш в Маракеш.

* * *

Миналата нощ не спах, но рано сутринта съм се унесла. Сънувах, че говоря френски. Разбрах, че говоря френски, защото учех за пекар в кулинарно училище в Париж. Правех торти от шоколад, кроасани, макарони, бисквити, кексчета… Цялата ми коса беше в покрита в брашно, дори под бялата готварска шапка. Прибрах се после у дома, живеех на много висок етаж, виждах покриви и комини пред себе си; свалих готварската шапка пред огледалото и се опитах да махна брашното от косата си, но то вече не беше брашно. Косата ми беше напълно побеляла, докато се борех с парижките улици да стигна до вкъщи. Гледах се в огледалото, не можех да разбера дали това съм аз наистина, а после ужасът от това, че съм остаряла за по-малко от час ме настигна и се събудих. Не пожелах да закусвам с кроасан.