Чета “Майко мила!”, един от любимите ми блогове напоследък, и в частност ей тази история, и се кикотя неудържимо. Насирам се от смях просто, че и леко злорадствам, щото нали – тия деца не са мои, мои планирам да нямам.

После изведнъж ми става леко сериозно, тъжно дори, щото съм била детегледачка не на пълен работен ден, ами от тези, дето живеят със семейството, и се сещам за всичката драма на отглеждането на две кифли на 3 и 5 години респективно. При това добри деца гледах аз, прекрасни дори, но с всички особености на три- и петгодишните.

Сещам се как веднъж голямото падна, ожули си коляното до кръв и не ревна, беше вече почти на 6 и това беше едно от най-големите постижения в живота й, толкова горди бяхме и двете, докато слагах лепенка с принцеса на ожуленото! И точно тогава дойде малкото, констатира, че то по принцип никога не реве за такива тъпотии и… голямото ревна от обида.

А малкото вярно не ревеше, като падне – но ревеше за всичко останало. Гладна е – рев. Направила съм закуска – пак рев. Скучно й е – рев. Отиваме в зоологическата – пак рев. Иска да си играе с пауна – рев. Паунът я погледнал – сещате се… Слава богу, не беше особено гръмогласна и спираше бързо, ако не й обърнеш внимание.

Сещам се и как веднъж се звънна на вратата, доставяха пратка, и докато се подпиша, двете бяха се покатерили някак на плота в кухнята и опитваха каквото си бяха “сготвили”. Изсипали кутията с бучки захар в една купа, изстискали върху захарта цялото шише с препарат за чинии, разбъркали и аха-аха голямото да тикне лъжица от тоя деликатес в устата на малкото за дегустация. Стотна от секундата спаси малката твар от това да се оригва на сапунени балончета дни наред след това.

После още се сещам: прибирам ги от игра в двора, късна есен е и е студено, голямото си съблича якето и якето казва “Туп!” на земята. Ако се чудите – якетата по принцип не тупкат, освен ако невръстните им собственици не са напълнили преди това джобовете с мокър пясък от пясъчника в градината. До-дуп-ка са пълни джобовете, и докато разследвам какво се е случило, се изсипват на пода. Чудесно, имаме си вече пясъчник в средата на хола, а докато взема прахосмукачката тия две ангелчета са натворили още минимум 17 тъпотии.

Сещам се как приготвям обяда, малкото се върти около мен, по някое време се умълчава и като се обърна го намирам надвесено над коша за боклук, яде бонбоните, които по-рано е разсипала на земята, а аз съм изхвърлила. Дърпам я от коша, тя се сърди, минава й, яде обяд, а докато мия чиниите се подпира с две ръце на мен и ми захапва задника. Израз на обич било, твърди произволна статия, която чета, когато вечерта и двете деца са приспани.

Ами стикерите? По мебелите, по телефона, по монитора на лаптопа… Украсяват, децата, искат да живеят в един по-добър свят!

И после тиксото – универсално средство за поправяне на всичко счупено и развалено. Визуализирам малкото как влачи за захранването компютъра ми, чуло ме да казвам, че е развален и ще го нося на ремонт. Налепила целия капак с парчета тиксо, лаптопът й тежи, тя го тътри зад себе си по земята и с всичката гордост на света спира пред мен и казва “Ето, поправих го!”. Това е животът на тригодишните, плеснеш едно парче тиксо и всичко е наред.

И после се сещам как виждам в просъница малкото да влиза в стаята ми, после сяда на ръба на леглото и почва да си клати пухкавите крачета и когато след секунди си отварям едното око, възкликва “Знаеш ли откога те чакам да се събудиш!” и се навира в леглото при мен. Сещам се и как си разперва ръцете пред мен на детската площадка и казва на някакво друго дете, имало наглостта да ме заговори, че съм нейната Ванина.

Сещам се как голямото трябвало в училище да нарисува нейното семейство и ме е изтипосало и мен на рисунката барабар с майка си и баща си. И пак за голямото се сещам как веднъж ми предложи да й родя братче, майка й не искала, затова можело аз да свърша тая работа…

Седя и си се сещам, и както допреди малко съм се хилила до рев, продължавам да си рева, ама вече защото ми е мило какви хубави деца помагах да се отгледат. Ама така е то с децата – рев от нерви, рев от радост, детски рев със и без причина, въобще – голямо реване пада. Майко мила, тия деца….