Понякога ми се ще да ви споделя истории, които са толкова кратки, че не си заслужава да форматираш цял блогпост – никой няма време за такива неща, всичко е инстаграм постове и тикток видеа вече… Затова реших да ги събера и да ги пусна по няколко. enjoy.
История 1: Лаго ди Графа
Годината е 2019-та. Ранна пролет в София. Вали. Романтика.
Возя се на трамвая от нас до работа и забелязвам, че на кръстовището на “Граф Игнатиев” и “Евлоги Георгиев” се е образувал нов водоизточник, Лаго ди Графа ако щете. Вярно, по-малък от язовир Женева или езерото Комо, но пък има ли там автобуси на градския, които да цепят вълните? Няма. А на Лаго ди Графа има. Романтика.
По-нагоре по Графa криволичат поточета, гражданите весело подскачат между тях и се опитват да извадят очите на останалите с чадърите си. Романтика.
По-нататък естественият наклон на това магическо място кара потоците да отстъпят място на водопадите, които се леят от стрехите и покривите. На ъгъла с Алабин, точно пред холандската пекарна, една малка Ниагара къпе минувачите в обещанията за ново начало. Романтика.
Трамвайните линии на площад “Македония” са се превърнали в буйна и богата река, в една българска Темза. Заради естественото речно дъно от криво паве и вековна гмеж, цветът й е като на английски чай с мляко (повече чай и по-малко мляко). Романтика.
И после, София не била благоустроена. Хейтъри…
* Снимката е от язовир Женева, тъй като не успях да заснема новообразуваното езеро Лаго ди Графа.
История 2: Гишето за пенсиите
Понеделник сутрин в края на лето 2019-то. В Ухан вече вилнее нов SARS-2 вирус, но в Европа още не знаем и нехаем.
С бодра стъпка влитам в малкия ми квартален пощенски клон. Там има едва две гишета – едното е за пратки, на другото изплащат пенсии.
Чакам за получаване на пратка. На гишето за пенсии се вие почти стройна опашка, атмосферата е задушевна.
На моето гише има едва двама души пред мен. Единият бива обслужен що-годе бързо, другият търси две пратки до поискване. Налична е обаче само една. Пощенските служителки трескаво ровят по рафтове и кашони, но най-вече се питат една друга какво ли пък може да е станало с втората пратка, и това продължава минимум петнайсет минути.
Старая се да бъда търпелив човек, но не винаги се получава. В този конкретен момент волята ми не издържа и решавам да изразя възмущението си. Троснато и на висок глас моля лелките от пощата да забързат процеса, защото вече аха-аха да стане време да се наредя на гишето за пенсиите.
Без да вдигне глава от кашона, в който рови в момента, една от тях се провиква, че няма значение на кое гише ще застана първо. После вдига поглед, вижда, че съм драстично по-млада от контингента за пенсиите и схваща иронията. Останалите посетители на клона се хилят в хор.
Пощальонката въздъхва тежко и проронва следната фраза: “Ми ще проверя в компютъра тогава какво става с втората пратка на господина”.
Минута по-късно вече всички знаем какво е станало с втората пратка и могат да преминат към следващия клиент – моя милост. Връчват ми моя си пакет и ме отпращат по живо, по здраво.
Изводът от ситуацията, драги ми смехурковци, е че животът често е лесен, когато проверим в компютъра.
История 3: Арменско гости
Знаете ли израза “арменско гости”? Това е като ви поканят, пък ви стане приятно, заседите се и забравите да си тръгнете. В моя живот има няколко арменци, и всичките са разкошни хора – та по ирония на съдбата все у арменците правя арменско гости. Но не за това ми е думата.
Сега ще ви разкажа какво правя аз, когато ме поканят на гости, за да знаете какво да НЕ правите, ако някой се излъже да покани и вас.
Стъпка първа: получавате покана. Понеже милата ви майка най-вероятно е прекарала половината си живот в опит да направи от вас човек и сте полу-възпитано същество, предлагате да донесете десерт. Виното вече са го заплюли други гости.
Стъпка втора: в деня на гостуването работите от къщи, за да можете да приготвите въпросния десерт. В случая – кекс с рикота и маково семе (ако не го оплескате, става велик; рецептата е заровена в ей тази статия).
Стъпка трета: бъркате всички съставки, изливате във форма за кекс и го мятате във фурната.
Стъпка четвърта: докато кексът се пече, сядате да отговорите набързо на 72 имейла. Понеже тъй и тъй сте се разработили, правите и един-два конферентни разговора, ей така – между другото.
Стъпка пета: проверявате кекса. Отвътре още е суров, най-вече защото хазяйката е стисната и отказва да купи фурна, по-модерна от “Чайка”. Сядате да напишете още 38 имейла.
Стъпка шеста: замирисва ви на изгоряло. Кексът е с цвят на пресен въглен. Трябва някак да замажете положението.
Стъпка седма: следвате инструкциите от пакета с готова глазура, който сте купили за всеки случай. Слагате повече вода, отколкото трябва и глазурата става рядка. Все пак заливате кекса с нея.
Стъпка осма: обаждате се на домакина и питате има ли място във фризера. На път за гостито купувате най-луксозния сладолед, който намерите (най-вече заради гузната ви съвест).
Стъпка девета: докато хапвате сладоледа, разказвате историята на овъгления кекс, така и така сте омазали десерта, поне да се посмеете. Останалите гости са единодушни, че в кухнята трябва да влизате само под строг надзор. Сладоледът иначе е супер.
Стъпка десета: отново ви канят на гости. Предлагат ви този път да занесете вино.
Следвайте ме за още кратки истории:
Instagram | Twitter | Facebook | Medium