Качвам се днес в градския транспорт след работа. На две седалки седнали контрольорки и изпънали крака така, че срещу тях не можеш да седнеш. Прочиствам си гърлото – не ме отразяват. Тръгвам директно да прескачам краката им, за да седна, усещат се и се свиват малко.

Оглеждам се. В автобуса освен тях – още трима контрольора, а автобусът – почти празен. Викам си – ефикасност, няма що. В тоя момент един от контрольорите започва да крещи:

“НА ПОСЛЕДНАТА СЕДАЛКА! ВЛЯВО!”

Една от колежките му, които седят срещу мен, става, проверява отново някого в задната част на автобуса и вика обратно: “Ма проверен е, бе! Какво искаш!”

“ВЛЯВО БЕ, МОМИЧЕТО!”

Оказва се, че наистина има девойче без билет. Този, който първоначално е започнал да крещи, се засилва към края на автобуса със скорост, изненадваща за грамадните му габарити. В тоя момент шофьорът тъкмо подкарва машината от спирката, а контрольорът се дере с цяло гърло:

“КОЛЕГА, ЗАДРЪЖ, ДРЪЖ, НЕ ТРЪГВАЙ! ОТВОРИ ПОСЛЕДНАТА ВРАТА! ЧЕТВЪРТА ВРАТА ОТВОРИ, БЕ!”

Останалите пътници вече леко започват да се изнервят от децибелите, молят го учтиво да не вика така. Той обаче продължава да нарежда колкото му глас държи, вратата се отваря и почти изхвърля от автобуса гратисчийката Не спира да крещи по нея и я нарича селянка. На девойката явно също не достига възпитание, защото от спирката се набира с “Ти на кого ще викаш селянка бе, педерас!”.

Контрольорките, които все така седят срещу мен, започват да се присмиват на момичето и да констатират колко е невъзпитана. Тук вече ми писва и се намесвам – напомням им любезно, че обидите са започнали от техния колега, и че да, може да не е права, но това получаваш, когато провокираш хората. И като за потвърждение на поговорката, че каквото почука, такова се обажда, тия две очукани жени влизат в моя тон на комуникация и започват да си защитават позицията, че видиш ли, тя била излъгала, че е проверена, искала да мине гратис, затова си го заслужавала. Хич не се и опитвам да обясня, че лъжец е едно, селянин друго; и ако тя обективно наистина ги е излъгала и могат да я нарекат лъжкиня, това със селянката си е чиста проба непотърсена обида.

“Двайсет години го работим с колежката това” – въздъхва към мен едната контрольорка. “Направо не знам как не сме в Карлуково!”.

“Ако бяхме в някоя нормална държава, нямаше да е така” – приглася другата и допълва, че много сме си били знаели правата, ама задълженията – хич.

А аз седя и си мисля – някой друг ли да ви я направи държавата нормална, бе, аланкоолу! Нали от мене и от вас трябва да почне това!

Въздъхвам тежко и аз и слизам, защото сме пристигнали на спирката ми и е време да се върна в балона, в който традиционно живея.

И си мисля: а ако бяхме в някоя нормална държава…