Със столицата отдавна сме в love/hate relationship. Едната от нас повече не може да търпи и казва: It’s not me, it’s you. 

Там, където живея, ходят трамваи. Три броя, редовни, не много стари и обитавани предимно от реститутки над 80. Тези три трамвая ми осигуряват бърза и лесна връзка с кажи-речи всяка точка на града, и това е чудесно – защото там, където живея, не се паркира. Няма къде и е зелена зона. Затова трамваите са най-хубавото нещо. 

През юни трамваите изчезнаха. Ремонт. Някакви си 2 до 4 км. улица трябваше да бъдат ремонтирани, пък моите три трамвая минават точно от там. Казах си – нищо, ще ги изремонтират, за колко време се прави такъв ремонт! Общината даде срок до края на септември. 

През декември общината спря да дава нови дати за пускане на трасето. Писна им. 

И на мен ми писна. 

Междувременно бях се надишала на боклуци. Бях се изпопребила по изпотрошените тротоари. Бях се нагледала на абсурдни строежи. Бях оставила няколко торби пари да кисна в задръствания в таксита. Бяха ми вдигнали наема, щото “те в София всички наеми вече са по-високи”. Аман. 

Тия неща по принцип прощавам, но не и когато няма трамваи и се налага да лазя нагоре по баир в гмеж, мръсотия и мизерия, докато госпожа-кметът на този град продължава да краде и да прави живота ни в същия тоя град все по-скапан. 

Отворих произволен сайт за имоти и установих, че в Пловдив наемите са драстично по-ниски. И такситата им са по-евтини. И работата си мога да я върша и от там. И до летището ще стигам за същото време, за което стигат хората от Надежда примерно. 

Та това е то, София – нещата между нас трябва вече да приключат. Не за друго, ами не ставаш вече и не знам как сме те търпяли и досега. Аз си тръгвам, ти си дръж мръсния въздух, мръсния кмет и задръстванията. Аз ще ставам пловдивчанка и няма да ми липсваш, ама грам. 

Освен ако не върнат трамваите. Тогава мога и да размисля, но ще е компромис.