Е, Фейсбук, не ми оставяш голям избор. Адски трудно е да принадлежиш на няколко места.

Писала съм го толкова много пъти, че вече изглежда почти като лъжа; при все това продължава да е истина, от онези натрапчиво-болезнените, дето няма как просто да подминеш. Искам да се прибера у дома. У дома съм. Попитай ме каквото поискаш. Попитай ме колко е часът, може ли тревата да е лилава, защо кихат котките,

Сещаш ли се какви са тия сутрини, когато се събуждаш с носталгия и все пак си вкъщи? Вярвам, знаеш за какво говоря и сигурно знаеш също, че в такива дни искаш да правиш мили неща за хората, макар в действителност да си арогантно и самовлюбено копеле? Тези ми дни винаги завършват с тежка цигара и

В моменти като този всичкият здрав разум напуска главата ми и ставам адски суеверна. Преди години аз, още две момичета и майките ни се бяхме събрали за нещо като “женско парти” – знаеш, боядисване на коси, унищожаване на каса бяло вино, филми, приказки и други. Докато се разминах с едно от момичетата на вратата на

Улиците все още са едно по-безопасно място, а другото е без коментар. Качество vs. Квалитет – само във vbox7. Драги ми Blogger, сещам се поне за 70 неща, по-свежи от кутия с пастели, и нито едно от тях не е персонализиране на блога с оформления. Получих покана да си направя акаунт в Yarri – the

Бях си направила регистрация в един блог, към който имам лична и емоционална привързаност; публичен блог, уж отворен за всеки, който иска да драсне нещо. Регистрирах се там, за да мога да напиша нещо много мъдро и вдъхновено, когато се сетя за нещо много мъдро и вдъхновено. А тези с администраторската парола ми изтриха регистрацията

Прочетох днес едно ентри в един блог и малко ме напуши на смях, но се и позамислих. Та в това ентри авторката* му споделя нуждата си от “Учител, който да бъде до теб и да те води, да ти казва, че всичко ще премине, че това, което виждаш, е истина.”. И си помислих – да

Не бе, не овца, пингвин ти нарисувах. Стори ми се, че така ще си пробутам посланието по-дискретно, пък току-виж и симпатии съм събудила у теб… Така де, ясно ти е за какво говоря.

Колкото повече говоря тези дни, толкова по-тихо ми става отвътре; много емоции, много нещо. Да не вземеш да се притесниш обаче – всичко това е страшно позитивно. Влачех си един камък на плещите и после камъкът проговори и си каза каквото имаше да изговаря, не знаех, че и той мене така ме е влачел вързана

Тук трябваше да има дълъг и описателен текст, но се отказах да го пусна в последния момент – твърде много лична информация, която и без друго няма да разбереш. Ще ти кажа само, че днес ми се случиха 4 неща, чиято вероятност да се случат в реалния живот клони към нула. Бих ги нарекла чудеса,

Измъкваш се от совалката. Целият си схванат, протягаш се, целуваш близките си хора и пишеш www. Ядрената ми интернет зима скоро завърши или пък скоро започва пак; слава Богу, добре познати стари неща се завръщат точно когато си мисля, че ще трябва да започна от самото начало. Този път не просто ще наблюдавам отстрани –

Интересни мисли за трите ми любими неща плюс един ужасно интересен архитект. В този смисъл, скоро ми се налага да говоря с един друг архитект; преговорите ще са тежки и ще трябва да понеса безобразното му его, но ми трябва помощта му, затова ми стискай палци. И последно – напомням ти за това. Хайде попълни

Снощи сънувах калинки, както и че се маскирам като калинка за Хелоуин. Сутринта Неда ми подари запалка с калинка. Coincidence or simply disturbing?

Тази вечер гледахме “Чудовища ООД” – един от пропуснатите детски филми, и също един от добрите (за разлика от бозавия и порядъчно гнусен “Рататуй“). За разлика от повечето си себеподобни, “Чудовища ООД” е много повече за деца и много по-малко за възрастни. Смешен е по оня начин, по който тригодишните се превиват от смях (и

Неотдавна аз и вярната ми Nokia 6020 се разделихме; макар винаги да е била чудесен телефон, дойде време да се upgrade-на малко, затова Nokia-та замина при един колега за тест драйв. Преди да му я дам, трябваше да изчистя от паметта цяла една връзка под формата на смс-и. Препрочетох ги, изплаках си каквото имах останало

Пиковият момент на деня ми е розовата значка с надпис “Внимание, нимфоманка” на румънски, специален подарък от Букурещ, и чичкото, който звъни в офиса на всеки 60 секунди, за да получи каквото иска. Попада ту на мен, ту на някой друг колега и научава имената ни. При един от последните разговори вече се смея на

Пак една от ония вечери, когато клипчета като това ме карат да се хиля невротично и след това да рева, размишлявайки над това колко е безсмислено човешкото съществуване. Не, спокойно – не съм се побъркала, дори се чувствам чудесно, просто някой ме изкарва извън нерви. Утре сутрин ще го убия зловещо и после ще си

Архитектите това лято бяха на мода. Слава богу, лятото свърши.