Непозната читателка ме е поканила да играя; честно казано обаче ме мързи да измислям такива неща, а и предпочитам да блогвам за моите си работи – например за хроничния си конюктивит.

По лекарско предписание по 5 пъти на ден си капя в очите и наоколо капки, от които ми люти и виждам така, както неопитен алкохолик след шише домашна ракия – двойно и размазано. Току се появи малко фокус в живота ми, и става време за гел, който се размазва по очетата, което пък отново размазва картината.  Очите ми се насълзяват и почервеняват още повече; минаха една 2 дни, докато се сетя, че като добавен ефект мога да хлипам и да будя съчувствие. В резултат на това няколко пъти ми донесоха кафе и ми подариха лилава запалка. Почувствах се зле, защото тъкмо бях откраднала друга запалка – с тоя подарък кражбата взе да изглежда неоправдана.

Днес сутринта Цветето ми донесе кифла и  айрян, но не знам дали е заради конюнктивита. Каза, че кифлите я викали от витрината, после примлясна и въздъхна. Прекарахме остатъка от сутринта в мляскане и възхвала на кифлите и баничките. По-късно си купихме специални вафли от OMV-то до офиса.  До обяд възхвалявахме вафлите, а след това само висяхме на терасата. Ако шефът не беше в отпуска, щеше да се ядоса – не знам дали ще прояви нужното съчувствие към конюнктивита ми и тежкия махмурлук на Цветето.

Сега отивам да дърпам филми от торент тракерите. Пиратството било ограбвало, обаче не искам повече да ходя на кино – последният път някакъв пикльо на около 4 години крещеше зад гърба ми “Блаво! Литни го в колема!” и “Мамо, ама той защо го наплави това?”. Гледах “Кунг Фу Панда”, който въобще не е подходящ за деца – малките гадове нищо не разбират от дзен и кунг фу. Майката на пикльото леко се смути, когато се опитах да го спъна на излизане от киното.  Погледнах я с големите си червени очи и изхлипах. Не помогна особено.