Без да претендирам вяра в свръхестествени енергии и сили, преминавам през живота “между капките” или “под щастлива звезда” – наречи го както искаш. Не че не ми се случват тъпотии, но като тегля чертата, имам един добър и смислен живот. Не че няма какво да желая – човеците така сме устроени, винаги да искаме повече; обичам обаче да поглеждам в празното пространство нагоре и да благодаря на вселената за каквото имам. Защо нагоре – не знам, може би заради втълпени от религия и култура разбирания, че бъдещето, доброто е нагоре, а надолу е всичко минало и почти забравено.
Малко преди Коледа вървях по Графа в търсене на подаръци за близки хора, и тъкмо докато минавах покрай “Свети Седмочисленици”, известна някога като Черната Джамия, някой (надявам се) смирен църковен служител започна да бие камбаните, а на мен ми се прииска да вляза. Запалих няколко свещи, за да изглеждам социално приемлива – църквите са по правило места, събиращи надеждите и молбите на хиляди хора, вярващи в Бог, каквото и да значи понятието за тях, и към посетителите има определени очаквания. Та именно затова запалих няколко свещи – една за починалите ми баби и дядо, по една за всеки член от семейството ми, и една за човечеството. Стори ми се подходящо.
После седнах на един от неудобните дървени столове и вдигнах поглед нагоре. Съзнанието ми каза, че това над мен е огромен черен купол, но усещането ми беше много повече за огромна черна безкрайност, малко страшна дори. Такива микромоменти ме карат да се чувствам много малка на фона на всичко останало и ме навеждат на тъмни, философски мисли, но тоя път си се скарах наум и си изчистих главата, доколкото можах. Гледах нагоре и не можех да си смъкна погледа от това голямо черно не/ищо. Тръгнах си чак когато очите ми свикнаха с тъмного и започнаха да различават архитектурата на купола.
По-късно същия ден се опитах да намеря някакъв смисъл в случката и не успях. И сега не успявам.
Днес гледам снимките, с които съм документирала пътуването до Варна, което направихме, за да погребем дядо ми Стефан, и ми е безкрайно тъжно. И все пак, вдигам поглед нагоре и благодаря на вселената за каквото имам.
