Последните дни са тежки във всякакъв смисъл – задачите ми тежат на врата, емоциите пък направо ме съсипват. 

От средата на декември един имейл ми стои в кутията и чака отговор, а такъв май няма да има (макар тържествено да бе обещан от мен в телефонен разговор). Предисторията на тоя имейл се развива в последните 3 години и е много, много тъжна предистория;  важното е обаче, че ако приемем за вярно твърдението Бегбедево (а именно: любовта трае три години), то е напълно нормално някогашната любов да е заменена от съжаление, реторични въпроси и насмешка спрямо приносителя на имейла, и не е нужно да се чувствам виновна. 

Хора като него  никога не успяват да направят крачка напред – заобикалят се с други нещастни хора, правят неща, които за тях самите нямат никакъв смисъл, наричат себе си елитарни и се опитват да се отделят от масата; а масата ги презира, и елитът ги презира, защото те не са нито едното, ни другото – social outcasts на всяко едно ниво на тази категория. 

На хора като мен  също им е трудно да започнат или продължат да се развиват, но (слава Богу!) имат приятели и познати, които ги затварят в bubbles от някаква много важна музика, пускат в пощенските им кутии книги, които променят животи, обаждат се по телефона, пращат видео съобщения и им казват нещо малко, което после експлоадира в главите им и от взрива се раждат брилянтни идеи. 

 

Ако този текст няма никакъв смисъл за теб, извинявай – филмите в главата ми са много тия дни и думите буквално се прескачат на излизане. 

Ако пък си част от филма и се засягаш – пак извинявай – не исках да те обидя, но се опитах да съм обективна спрямо своя си обектив. 

На хората последния параграф бих казала благодаря, но няма смисъл, защото те си знаят колко ги обичам. 

 

Peace.